1.Нормативна уредба

Граждански процесуален кодекс (ГПК)

Закон за задълженията и договорите (ЗЗД)

Закон за собствеността (ЗС)

2.Юридическа характеристика

Договорът, с който носителят на едно вземане или право го прехвърля на друго лице, се нарича цесия или прехвърляне на вземане.

Договорът за цесия е от категорията каузални договори, т.е. той ще бъде нищожен, ако му липсва правно основание, основанието противоречи на морала или на закона, или го заобикаля. Цесията може да бъде сключена при различни правни основания, например продажба на вземането, замяна с друго, дарение, даване вместо изпълнение и др. В чл. 26, ал. 2 ЗЗД е установена оборимата презумпция, че основанието се предполага до доказване на противното.

Предмет на договора за цесия са вземания или права, които са прехвърлими. По принцип всички имуществени права са прехвърлими. Могат да се цедират вземания, произтичащи от едностранни и двустранни договори, условни вземания, спорни права. Могат да се прехвърлят съвкупности от права или такива, които имат няколко носители.

Не могат да бъдат предмет на цесия права, които поради естеството си са непрехвърлими. Такива са неимуществените права (например правото на име, семейните права и други). Такива са и имуществените права, които са тясно свързани с личността на носителя като правото на пенсия, правото на издръжка, на стипендия и др.

Не могат да се прехвърлят акцесорни права (поръчителство, залог, ипотека), защото те нямат самостоятелен характер, а следват обезпеченото вземане. Не подлежат на прехвърляне и т. нар. относително непрехвърляеми права, при които непрехвърляемостта е свързана с качество на една от страните.

Прехвърлянето на едно вземане може да е изключено по съглашение между кредитора и длъжника и в този случай цесията е недопустима. Самият закон също забранява цесията на някои права (например правото на ползване не може да се отчуждава съгласно чл. 56, ал. 2 ЗС).

3.Процедура

Страни по договора за цесия са лицето, което е носител на вземането или правото и го прехвърля – цедент (досегашен кредитор) и лицето, върху което вземането или правото се прехвърля – цесионер. Не е страна по договора за цесия длъжникът, спрямо когото вземането или правото се прехвърля. Съгласието на последния не е необходимо за сключване на договора за цесия, защото за него е безразлично на кого ще плати.

Принципно законодателят не установява писмена или друга форма за действителност на договора за цесия и затова договорът се смята за сключен с постигане на съгласие между цедента и цесионера. Писмената форма е необходима с оглед доказване пред съда съществуването на договори за цесия на стойност над 5000 лева, за които съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК свидетелските показания са недопустими.

В определени от закона случаи се изисква форма за действителност на договора за цесия:

– когато се прехвърлят вземания, обезпечени с ипотека, договорът за цесия трябва да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да се впише в имотния регистър (чл. 171 ЗЗД);

– когато вземането или правото се прехвърля с дарствена цел, договорът трябва да е в писмена форма с нотариална заверка на подписите (чл. 225, ал. 2 ЗЗД);

– прехвърлянето на вземания по менителници, записи на заповед, чекове или други ценни книги на заповед се извършва с джиро, прехвърлянето на поименни ценни книги става по обикновения ред, а ценните книги на приносител се прехвърлят със самото им предаване.

4.Резултат от процедурата

Със сключване на договора за цесия вземането преминава от предишния върху новия кредитор. То преминава върху цесионера с всичките му предимства и недостатъци. Той се ползва от привилегиите, залозите, ипотеките и поръчителствата, които обезпечават прехвърленото му вземане, освен ако страните по договора за цесия не уговорят нещо различно (например, че не всички обезпечения на вземането ще преминат върху цесионера). На цесионера принадлежат и изтеклите лихви върху вземането, ако страните не се договорят, че лихвите са собственост на цедента (чл. 99, ал. 2 ЗЗД). На цесионера могат да бъдат противопоставени и всички възражения, които цедираният длъжник е могъл да противопостави на цедента, освен ако длъжникът е приел цесията. Обезпеченията, дадени от трети лица, се погасяват, ако те не се съгласят тези обезпечения да служат за новия длъжник. Залогът и ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила (чл. 102, ал. 2 и 3 ЗЗД).

Основните задължения на цедента по договора за цесия са следните:

1. да прехвърли вземането на цесионера, като обикновено това става със сключване на договора, но може да се уговори и друг момент, например след плащане на цената, ако вземането се продава;
2. да предаде на цесионера документите, които установяват вземането и да му потвърди писмено станалата цесия (чл. 99, ал. 3 ЗЗД).

Съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето, защото то има действие спрямо последния и третите лица от деня на съобщаването. В закона не е предвидена форма за съобщението, то може да бъде направено писмено, устно, дори в нотариална форма. Несъобщаването на длъжника няма да доведе до невалидност на договора за цесия, но съобщаването е свързано с важни последици, а именно:

– ако преди съобщаването длъжникът плати на цедента, той се освобождава от задължението си и цесионерът не може да иска изпълнение;

– ако до съобщаването цедентът прехвърли вземането и на други лица, конкуренцията между различните цесионери ще се разрешава според това кое прехвърляне първо е съобщено на длъжника;

– преди съобщаването кредиторите на цедента могат да наложат запор върху вземането и в такъв случай длъжникът не може да плати на цесионера, дори ако впоследствие цесията му бъде съобщена;

– договорът за цесия има действие спрямо трети лица (залогодатели, поръчители и други) от момента, в който бъде съобщен на длъжника.

Цедентът отговаря пред цесионера за съществуването на вземането, което прехвърля в случаите, когато прехвърлянето е възмездно (чл. 100, ал. 1 ЗЗД). Това е така, защото никой не може да прехвърля вземане, което не притежава.

Цедентът не обезпечава на цесионера платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това и то само до размера на това, което е получил срещу прехвърленото вземане (чл. 100, ал. 2 ЗЗД).